ПЪТУВАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

Приятели, тези от вас, които са влизали в моя блог „БЛОГЪТ НА ХАРИ” са прочели и моите думи, че аз оценявам себе си като един щастлив човек. Не само с това, че живота ме срещтна с моята съпруга Любка, а природата ни дари с нашите прекрасни деца и внуци. Аз, в блога си заявявам, че аз съм един щастлив човек и за това, че през целият си живот съм работил това, което съм харесвал! И парите в нито един случай не бяха на първо място! И едно от тези неща е фактът, че съм имал и имам възможност да реализирам и моята мечта ДА ПЪТУВАМ ВЪВ ВРЕМЕТО! Във времето назад! Някой ще каже, че това е невъзможно. Но аз не съм съгласен! Какво ако не пътуване във времето беше работата ми като уредник на Музея на радиото в България, който създадох. Всяка снимка, всеки съхранен разказ на радиотворец за своя живот и постижения, всеки експонат ми даваха възможност да се пренасям във времето и да приобщавам и всеки посетител на Музея в пътуване във времето. И само благодарение на неговия по-богат или не интелект това пътуване във времето ставаше така вълнуващо. Членовете на Клуб „Родно радио” идват пак и пак защото също като мен ценят това пътуване във времето! ВЪВ ВРЕМЕТО НАЗАД!

Какво ако не пътуване във времето е преглеждането на стари снимки съпроводено с отговорен коментар! В последно време с радост виждам в интернет не само стари снимки, но даже и кратки кинофрагменти от живота преди години у нас – софийските улици, движещи се трамваи и леки коли. Не малко такива снимки са правени по улиците на София – имало е такива улични фотографи, които са снимали без предупреждение минувачи и след това са осъществявали контакт за получаване на поръчка към определено Фотоателие.

Реших да споделя с вас и някои мои и с мен снимки от миналото. Най старите са вече от преди повече от един век. На тях са моите родители и близки, на тях съм и аз от преди вече над 85 години. Надявам се, че ще ги приемете благосклонно. А някой ще предложи и свои снимки...

Но вчерашната вест за смъртта на Маргрет Николова, макар и с голяма мъка, ми дава възможност днес да ви върна доста назад във времето, да влезете, благодарение на снимките, които съм направил и съхранил от един синхронен запис – наслагване на нейно вокално изпълнение - солото и към вече записан оркестър на една песен. Ето снимките – пред вас е младата МАРГРЕТ НИКОЛОВА:

Пред нея е нейният щим и микрофонът, който виси от някъде отгоре...Но вече е времето, когато оркестърът се записваше предварително и за солистът оставаше да "запее" синхронно с него! И да бърка и да се поправя, колкото си иска /и може/

Тази снимка съм направил вече срещу лицето на Маргрет и ни дава възможност да видим и стойката на висящия отгоре микрофон. Тази стойка ние наричахме "Жираф" Имаше дълга "шия" разположена стабилно върху триножник на колелца - виждат се. Този Жираф позволяваше да държи микрофон там където звукорежисьорът пожелаеше. Спомням си, че по времето на монозаписите звукорежисьорът Стефан Владков, ценител на записи на естествено балансирани оркестри
, да търси оптималното за неговия "вкус" навсякъде в пространството на залата/първо студио/. На снимката - Маргрет пее и видимо преживява думите... Но от къде се чува вече записания оркестър?

Едно отдръпване на фотоапарата ми "разкрива" в другия край на залата и "оркестъра" - звукът се чува от един активен акустичен бокс почти с размерите на един семеен гардероб! Още не сме стигнали до използването на слушалки и за да се намали до възможния при тези условия минимум "прослушване", освен максимално възможното отдалечаване на микрофона, тук виждам и избраният за записа силно насочен микрофон!

И отново е ред на оркестъра...Каква красива, одухотворена, нежна жена!

Спомням си, че преди години, когато намерих тези снимки във фотоархива си, ги изпратих на Маргрет и тя беше радостна да ги види.

Приятели, заедно направихме една, макар и много тъжна, крачка в миналото. Обещава ви още много, много и интересни , поне за мен, крачки в миналото. В миналото  още от преди век и половина! 

Да тръгваме!